За живота на нашия патрон Асен Киселинчев
В нашето смутно постмодернистко време духовното ни наследство присъства не само в епичните кризи на историческите събития, но и в неповторимата съдба и мисия на отделни личности, пожертвали всичко, за да стане света по-добър. Такава необикновена личност бе и акад. Асен Киселинчев. Както казваха негови колеги и приятели: "Той не живя, той горя". Той издъхна на върха на творческата си мощ, ненаписал мечтаната книга на живота си по проблеми на психологията в ракурса на последните открития в точните науки - биохимия, кибернетика, генетика.
В една мразовита нощ през февруари 1960 г. той получи масиран инсулт и остави разпиляни бележките по ненаписаната си книга. Това беше една от многото нощи, в които не го ловеше сън, не само защото не му стигаше време за творческо писане, но защото го нападаха тежки съмнения за бъдещето на социалния идеал, за който беше пожертвал не малко. Тези съмнения и прозрения бяха равни на духовна смърт за човек като него и бяха по-страшни от снайперистки изстрел. Въпреки кризата, която изживяваше, той не преставаше да се бори с всички опити на живковския режим да опорочи реформите, за да бъдат те на ползу роду, а не само за опортюнистите, поддържащи неговата власт. Старата генерация социалисти все още вярваха, че не всичко е загубено, но постепенно започваха да разбират, че са неудобни и ненужни за настъпващите демагози, които като клоуни се кичеха с красиви фрази, напълно лишени от реално покритие.
Както знаем, преследването на вещици беше започнало в сталинската епоха с фарсовия процес срещу Трайчо Костов. През 60-те години идваше ред на всички другомислещи, които все още се осмеляваха да критикуват гротескните симулации на социална справедливост. Следваха трудови лагери, репресии, уволнения, заплахи. Асен Киселинчев също бе заплашван неведнъж и бе безцеремонно уволнен от Министерството на образованието, където беше зам.-министър. Той негодуваше срещу опита да се внедрява сляпо и угоднически съветският опит, без да се зачитат уникалните български условия и завидните възрожденски просветни традиции. Той изгоря като факла на 55 години и остави недописани десетки статии и рецензии и най-вече - своя капитален труд. Полагаха се систематични усилия за заличаване на паметта за него и на приносите му към обществото, науката и образованието. Не излезе втори том от избраните му съчинения, не наименуваха нито една гимназия на негово име, въпреки настояването на учители и образователи от цялата страна. Неговият дом няма паметна плоча, която да припомня на бъдещите поколения, че там е живяла една необикновена личност. Неведнъж негови колеги и възпитаници са изтъквали, че само исторически значимия му принос в образованието го нарежда до Тодор Самодумов и Асен Златаров.
Само няколко факта от биографията му. Едва 18-годишен той участва в Септемврийското въстание в Стара Загора. Арестуват го заедно с няколко негови връстници и прекарва 4-5 нощи в ареста, подложен на мъчителни разпити и заплахи. Като студент по философия в Софийския университет е член на редколегията на "Студентска трибуна" и активно сътрудничи с материали. По същото време негова богата леля му предлага да го издържа, за да следва в Германия - заветната мечта на всички бъдещи философи. Но тя поставя своето твърдо условие - да се откаже от социалистическата идея и да се отдаде на научна кариера. Асен се отказва от златния шанс да учи в Меката на философията и продължава своята дейност в БОНСС. През 1929 г. Киселинчев е осъден на 10 години строг тъмничен затвор, след като е заловен в конспирацията на 52-мата от БОНСС. Следват 5 години ходене по мъките, няма затвор в страната, където не е бил. Местят го непрекъснато "заради неподчинение и подривна антидържавна дейност". През тези 5 години прекарва над 100 дни в карцера.
След амнистията през 1933 г. Асен излиза от затвора и продължава образованието си. Той е само на 29 г. По това време среща Венета, неговата бъдеща спътница в живота. Благодарение на нейните грижи е излекуван от опасно за живота мозъчно възпаление, което е пренебрегвал заради липсата на средства за лечение. От 1936 г. започват да се появяват редовно негови статии в сп. "Философска мисъл" и в други прогресивни издания. Оттогава датира теоретичният диспут на Асен Киселинчев с проф. Димитър Михалчев, който добива публичност в академичните среди. Интересното е, че макар да стоят на противоположни теоретични позиции, спорът между тях се води аргументирано и толерантно, с обичайния респект между достойни противници.
По-късно Киселинчев е принуден да учителства из селата на България и два пъти е уволняван по политически причини. С края на войната идва надеждата, че "бялата пролет" на Вапцаров най-сетне ще стане реалност. Тогава Киселинчев не подозира, че само след две десетилетия реалността ще се окаже далеч от мечтата. Той дели времето си между научната и обществена мисия и всеки ден води битка за спасяването на хиляди хора, несправедливо подгонени от новата власт.
През 1949 г. е доцент, през 1951 г. е професор по диалектически материализъм и философия в Софийски университет. По това време излизат редица негови книги по актуални и спорни проблеми в областта на психологията, философията и педагогиката. Някои от тях са преведени на руски и немски. През 1952 г. акад. Асен Киселинчев е избран за директор на Института по философия при БАН. По това време се назначават първите научни сътрудници в малобройния екип. Киселинчев налага необичайна за времето демократична атмосфера - всички са равни, спорът е разпален, но конструктивен, липсата на служебни условности стимулира младите учени бързо да растат и да намерят своята тематика. Между тях са Азаря Поликаров, Атанас Натев, Васил Коев и други, по-късно утвърдили се като водещи, имена в българската наука. Независимо от някои дискусионни моменти в трудовете на Асен Киселинчев, те безспорно са значим етап в развитието на нашата научна мисъл. Една от основните му заслуги е опитът да свърже теорията на познанието с постиженията на природните науки. Уви, той не доживя времето, най-плодотворно за този интердисциплинарен подход.
Акад. Киселинчев е тясно свързан и с историята на Софийския университет. Той поема отговорността на зам.-ректор и има смелостта да се застъпи за студенти, изключени при унгарските събития. Киселинчев се откроява сред своите колеги с широтата на погледа си и своята далновидност, когато става дума за научната съдба на талантливи учени от различни поколения. Т.нар. буржоазни учени като Димитър Михалчев, Атанас Илиев, Ангел Бънков запазват позицията си във Философския факултет и продължават да допринасят за създаване на новите поколения в българската наука. Киселинчев рядко греши в преценката си и по отношение на младите ярки таланти. Много от тях по-късно се утвърждават като емблематични имена в университетското ни образование и наука. Между тях са Кирил Василев, Исак Паси, Добрин Спасов, Леон Леви и др. Като завеждащ катедра Киселинчев насърчава интереса им към някои водещи западни теории в съответната им област, помага им да разработват своите гледища задълбочено и аргументирано. Така той индиректно присъства в творческите находки на следващото поколение учени, без които са немислими постиженията на сегашната генерация творци. Асен Киселинчев изгоря бързо и ярко като факла, за да се нареди между мъчениците на българската духовност.

Календар

декември 2017
пвсчпсн
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
ЦСОП "Леда Милева" гр. Долни Дъбник, Дизайн на www.csopdd.com - инж.Атанас Атанасов