Велики личности


Васил Левски ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 8
Слаба статияОтлична статия 
Велики личности - Великите българи
Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски и Апостола на свободата, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой.

Прякори

Левски е най-малко известен с истинското си име („Васил Кунчев“) и с духовното си име (дякон Игнатий). Самият той се подписва в протоколите Дякон Левский („Левски“ идва от „лъв“), а съратниците му го наричат Васил Дякона или само Дякона. Други прозвища са Главния книжар, Тропчо, Драгойчо или арменското Ованес. Има и няколко турски псевдонима, като Аслан Дервишоолу Кърджалъ (документ на БРЦК — Букурещ, 16 юни 1872 г.; „аслан“ значи „лъв“) ефенди Аслан Дервишоолу и Джин гиби .

След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.

Ранни години 

Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка. Учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството.

От 1855 г. е послушник при вуйчо си Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.

По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.

Васил Левски сред другари от 2-ра българска легия в Белград 1867 г.


Васил Левски сред другари от 2-ра българска легия в Белград 1867 г.
Левски в 1868


Левски в 1868

Революционна дейност 

На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). На този етап изпитва силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. 1864–1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това ( 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. По-близо до границата, той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.

Левски във Втората българска легия, 1867/68 г.


Левски във Втората българска легия, 1867/68 г.

През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867–1868). След разтурянето и? той заболява и остава 2 месеца в с. Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до П. Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, "в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си". В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868, Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на "Българското общество". Към това време се отнася запознаването му с Хр. Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.

Организиране на революционни комитети

Със средствата, предоставени от "Българското общество" и читалище "Братска любов", организация на "младите", Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването и, Левски се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния. След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на "Привременното правителство на Балкана". По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си...

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на БРЦК. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на ЦК в България изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкия комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от "четеримата големи" на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.



Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. - Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.

Залавяне 

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.

Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя - Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин поп Луканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски.

Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало.[2]До последно турците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрино отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски. Впоследствие Апостолът е отведен в София, където е предаден на съда. Левски не разкрива нищо за комитетската мрежа.

Паметникът на Васил Левски в центъра на София


Паметникът на Васил Левски в центъра на София

Съдът осъжда Левски на смърт чрез обесване. На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

През 1956 г. при археологически разкопки в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.

 
Петър Константинов Дънов ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 6
Слаба статияОтлична статия 
Велики личности - Великите българи
Петър Константинов Дънов, наричан от последователите си Беинса Дуно или Учителя Беинса Дуно, е българин, основател на философско учение, което се самоопределя като „езотерично християнство“, и което е смятано от българската държава за религиозно и е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Това учение в България е известно под името дъновизъм, а последователите му - дъновисти.

Биография

 
 
 
 
 
 
 

Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в Османската империя, село Хадърча, днес Николаевка, Област Варна, България. Петър Дънов е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805-1865), български възрожденски деятел за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830-1918) е първият български свещеник във Варна. [1]

През 1872 година Петър Дънов постъпва в основно българско училище в село Хадърча, а след освобождението от османска власт завършва петокласна мъжка гимназия във Варна. На 24 юни 1886 година завършва американско методистко училище в Свищов, в което изпада под влияние на протестантството. От есента на 1887 до лятото на 1888 година учителства в русенското село Хотанца.

През август 1888 г. заминава за САЩ и се записва студент в Методистката теологическа семинария Дрю в град Медисън, щата Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране” и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет и през 1894 г. получава сертификат, даващ му право да практикува медицина.

През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България, установява се във Варна и отказва предлаганите му длъжности на методистки и теософски проповедник. През 1896 г. издава книгата „Науката и възпитанието”, в която анализира пътя на човека в световната драма и говори за основите на нова култура, която предстои да настъпи през идващия век.

През 1896 г. е един от учредителите на Дружественото читалище „Петко Рачов Славейков”, избран е за негов библиотекар-домакин и през следващите години държи пред варненското гражданство сказките: „Произхождението на человека”, „Преглед върху древната и модерна философия”, „Науката и философията”, „Защо и как живеем” и „Основите на просвещението”.

През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, в което членуват д-р Георги Миркович, Мария Казакова, Тодор Стоянов, Пеню Киров, Анастасия д-р Желязкова и Милкон Партомиян. Същата година издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил”. Така той застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906 г.) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918 г.), а последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище, след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в публикации едва в началото на 30-те години на 20 век. Според някои източници етимологията на името „Беинса Дуно“ е със санскритски корени и според една от интерпретациите може да се преведе като Този, който носи доброто чрез слово.  Според други интерпретации на негови последователи, името е с корени в така наречения ватански език, който според Дънов е първичният протоезик на човечеството. Самите последователи на Дънов не са единни в тезата за произхода на името.

През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка” беседата „Призвание към народа ми” , която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни” и „Божието обещание”. От 1899 г. Петър Дънов свиква ежегодно във Варна събори, които първоначално нарича „срещи на Синархическата Верига“. Оттогава до 1942 г. през месец август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места - във Варна (1899-1909), в Търново (1910-1925), в София (1926-1941), на планините Рила и Витоша.

От 1901 г. до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска” 66. Започва да изнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема фигурата на Христос, схващан като историческа, космична и метафизична личност.

През 1912 г. в село Арбанаси, Търновско, работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината”, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: „Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912“.

На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“[5], с която слага начало на сериите „Сила и Живот” Петър Дънов, „Сила и Живот“.. В тях Петър Дънов излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“.

На 8 февруари 1917 г. открива в София цикъл от специални лекции пред омъжени жени, който продължава до 30 юни 1932 г. През 1917-1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, тъй като разколебава духа на войниците на фронта. Живее в хотел „Лондон” (днес „Мусала”) и води преписка със свои ученици. След края на войната бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и през 30-те години на 20 век достига около 40 000.

На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от два класа ученици. Общият окултен клас се открива с лекцията „Трите живота”, а Специалният (Младежки) окултен клас – с лекцията „Двата пътя“. Лекциите пред двата окултни класа продължават ежеседмично 22 години – до декември 1944 г.

През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се постоянно в Изгрева, където проповядва в специално построен салон. От 19 август 1927 г., на годишния събор на Всемирното бяло братство, изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика”.

В периода 1929-1932 г. Дънов осъществява контакт с теософския водач Джиду Кришнамурти (в град Омен, Холандия), който по същото време излиза от Теософското общество и разпуска ордена „Звездите на Изтока”.

През лятото на 1929 г. Дънов за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г. От 1934 г. започва работа върху паневритмията – цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.

На 4 май 1936 г. активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой, който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването, на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си.

На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа”. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей [8]) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово”.

Градинката с гроба на Дънов

Градинката с гроба на Дънов

На 27 декември 1944 г. умира вследствие на пневмония. Тялото му е погребано в квартал „Изгрев“.

Творчество

Идейна и методологична доктрина

Различните аспекти в учението на Петър Дънов са изложени и развити в около 4 000 негови проповеди, изнасяни в периода 1914-1944 г. Публикувани са в няколко многотомни поредици: лекции пред Общ окултен клас, лекции пред Специален окултен клас, неделни беседи, съборни беседи, утринни слова и други.

Главни категории в учението са любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, схващани като атрибути на разбирания като историческа, космическа и мистична личност Христос. Централна макро и микрокосмична категория в дъновизма е любовта, която функционира в различните аспекти на човешкото битие като стремеж - в емоционалната сфера, като чувство - в душата, като сила - в идейната сфера на Аз-а или ума, и като принцип - в духа. Основен космогоничен възглед е така нареченото Велико всемирно братство – организъм, съставен от еволюиралите човешки души - ложи на Великите посветени и техни ученици - и деветте степени на йерархията от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.[9]

Историята на световната култура Петър Дънов разглежда като проекция на космически ритъм, структуриран от глобални периоди - полярен, хиперборейски, лемурийски, атлантски, пети, шести и седми - и подпериоди. Подпериодите в настоящия пети период се наричат културни епохи: Рак (древноиндийска), Близнаци (древноперсийска), Телец (древноегипетска), Овен (гръко-римска), Риби (западноевропейска), Водолей (славянска) и други. В тях човешкото съзнание се проявява и еволюира през степени на колективно, индивидуално, висше колективно и космическо. Според Петър Дънов от 1914 година човечеството навлиза в епохата на Водолея, тоест осъществява еволюционен преход от Пета към Шеста културна епоха в рамките на Пети период. В него водеща в еволюционен смисъл е индоевропейската раса. През настоящия междинен етап се правят първи стъпки във висшето колективно съзнание. Една от неговите социални форми е постигнатият чрез висшите аспекти на любовта живот за Цялото. Разширеното колективно съзнание, осъществяващо живота за Цялото, се разглежда като атрибут на предстоящата Шеста (Славянска) културна епоха и на произтичащата от нея бъдеща Шеста раса. Шестата раса ще се прояви в бъдещия Шести голям период и ще реализира в още по-голяма пълнота културата на любовта.

Психологичният аспект на човешкото развитие според Петър Дънов е последователната трансформация през четири културологични архетипа: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик.[11] Преходът към последния се схваща като съвкупност от школски езотерични методи, целящи преобразуване на представно-понятийното съзнание в образно (имагинативно), и се обозначава с термина „разцъфтяване на човешката душа“. Езотеричният ученик трайно свързва съзнанието си с Христос, непрекъснато го преживява в своята мисловна, емоционална и волева сфера, и постоянно се учи от това, което той върши в него. По този начин съзнанието на ученика, и специално неговото етерно тяло, естествено се приема за обект и субект на така нареченото. „Второ пришествие на Христос“.

Основни методи за духовна работа в Школата на Всемирното бяло братство са молитвени събрания, музикални и дихателни упражнения, четене на Словото на Учителя, посрещане на изгрева на слънцето, Венера, Сириус и други небесни обекти, планински екскурзии, живот в братски общности, годишни събори и други. Специални методи са Заветът на цветните лъчи на Светлината, работата с езотеричния символ Пентаграм, и танцът паневритмия. Всички методи се схващат като езотерични практики за преживяване на Христос посредством целостта на човешкото същество и специално чрез неговото етерно тяло.

Христология 

Създаденото от Дънов учение претендира да е християнско, но е в противоречие с Никейския символ на вярата[12], който се приема от почти всички християнски църкви (католически, православни и протестантски). Поради тази причина се разглежда от повечето християнски църкви като синкретично теософско учение или ерес.

Петър Дънов говори преди всичко за божествената същност и изява на Христовото същество. Той най-общо казано определя Христос като Божествено космично същество, идващо от централното слънце на нашата Галактична система, което слънце Дънов нарича с името Алфиола. Според Дънов Христос е колективен Дух, сбор от всички Синове Божии. Той утвърждава максимата: "Христос е Глава на Великото Всемирно Братство", като изтъква, че Христос е един и неделим, и представлява в макрокосмичен и психологичен план най-пълната изява на Любовта като принцип в Битието. Под термина Велико Всемирно Братство Дънов разбира организъм, съставен от еволюиралите човешки души и девет ангелски йерархии. Виж цитираните текстове в уикицитат: [2]

Петър Дънов категорично отхвърля второ физическо въплъщение на Христос. Той изтъква, че възгледът, че Христос ще се роди отново като малко дете, е неправилен и твърди, че днес Христос не може да се роди от жена. Дънов смята, че Христос се е родил и се ражда в сърцата и в душите на хората, при това едновременно в много души. Белегът, по който може да се различи това раждане на Христос вътре, е че човек ще бъде полезен както за себе си, така и за окръжаващите, ще настъпи едно вътрешно оживление и възкресение, така нареченото пробуждане на човешката душа, а хората ще си подадат ръка като братя.

Петър Дънов се защитава срещу нападките на някои православни изследователи, които го набеждават, че се е самообявил за прероден Христос: "Понякога казвате: „Господин Дънов дали е Христос, или Христос е в него?” Ще ви кажа: Христос не съм. Но Христос е в мен. Ако бях Христос, за когото ме мислите, щях да управлявам целия свят; щом не съм такъв човек, не съм и Христос. Христос не е на физическия свят.”

Дънов говори за Второто пришествие на Христос в така наречения Астрален план в настоящата епоха. Той смята, че няма епоха в човешката история, в която Христос да е работил така. Според него в настоящето Христос е слязъл по-ниско, в Астралния и Етерния свят, по-близо до материалния свят. Дънов смята, Христовият Дух ще започне да се вселява в подготвените души, като това вселяване може да се различи, като се съзерцава във вътрешното мисловно поле на съзнанието и в социалния живот проявата на Христовите Добродетели.

Принос към окултизма

В периода 1901-1912 г. Петър Дънов провежда квазинаучни френологични изследвания върху избрани представители от българския народ. По-късно част от резултатите са изложени в неговите неделни проповеди, а с откриване на езотеричната школа на Всемирното бяло братство през 1922 се демонстрира цялостният му подход към така наречените окултни науки за себепознание – астрология, хиромантия, физиогномия, френология, кабала и други. Неговата оригинална методология в тази област включва следните основни принципи:

  • дава импулс на окултния ученик сам да изучава традицията на дадена окултна наука, коригирайки и насочвайки учебния процес и изследователските търсения;
  • забранява използването на окултните науки за персонална оценка и критика;
  • дава импулс за така нареченото еволюционно развитие на тези псевдонауки: към тях не трябва да се подхожда обективистично и позитивистично, а трябва да служат за развитие на добродетели в човешката душа и да помагат за раждане и познание на така наречения Вътрешен Христос;
  • утвърждава подход на синтез между различни окултни науки; например, според Дънов за да се схванат цялостно детайлите от даден хороскоп, човешка длан, лице или френологични параметри на череп, е необходимо да се проверят, обобщят и синтезират конкретни резултати от астрологичен, хиромантичен, физиогномичен, френологичен или друг анализ.

Някои негови идеи и подходи в цитираните окултни науки са използвани от Варненската астрологична традиция за създаване на така наречения триизмерен модел на хороскоп – смятан за иновация в астрологичната методология.

Тази обвързаност на учението на Петър Дънов с противоречащите на християнските норми псевдонауки е една от причините Православната църква да го обяви за еретическо.

Според Дънов:

  • Съзнанието може да се движи и то с различни скорости - по-ниски и по-високи от скоростта на светлината.
  • Светлината е жива. Светлината също има съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание.
  • По светлината на слънчевия спектър би могло да се познае има ли същества на Слънцето, или няма.
  • Ако се направи средата на мислите по-рядка или по-гъста те ще претърпят пречупване.
  • Волята представлява строго определено движение в съзнанието - наклон в съзнанието.
  • Атомите имат съзнание и тяхното съзнание еволюира в зависимост прехода им през различните природни царства: минерално, растително, животинско и човешко.

Музикално творчество 

Петър Дънов учи музика и цигулка през 80-те години на 19 век. През първото десетилетие на 20 век Петър Дънов започва да композира по библейски и свои текстове песни, наричани по-късно „братски песни“, а от 1922 г. дава в двата окултни класа на своята Школа песни и мелодии, които нарича окултни музикални упражнения. Според него те са метод за работа на езотеричния ученик и са предназначени да тонизират и хармонизират неговите психични процеси. Някои от текстовете на музикалните упражнения са на измислен, обявен от него за свещен протоезик, който Дънов нарича ватански и го определя като първичен език на човечеството.

Отглас в света

Разпространение на учението

През 40-те години на 20 век учението му става популярно в някои европейски страни като Франция и Литва, а през 70-те години навлиза в Русия, Канада и САЩ. През последното десетилетие на миналия век негови ученици и последователи се появяват във Великобритания, Германия, Австралия и Конго.

През 1995 последователи на Всемирното Бяло Братство в България юридически регистрират организация с идеална цел „Бяло Братство – България”, която се ръководи от Върховен братски съвет със седалище София. Извън пределите на страната съществуват десетки духовни центрове, най-голям от които е френският център в Бонфен. Той е основан през 1953 г. от Михаил Иванов (1900-1986) – ученик на Петър Дънов, наричан от последователите си Омраам Микаел Айванов.

Духовно и културно влияние

Творчеството и дейността на Дънов са обект на изучаване и анализи от учени и духовни водачи.

  • Според Павел Бирюков, биограф на Лев Толстой, великият руски мислител и писател непосредствено преди смъртта си (1910) напуска Ясна Поляна с желание да отпътува за България и да се срещне с Дънов.
  • Кардинал Джузепе Ронкали, посланик на Ватикана в България преди Втората световна война, по-късно избран за папа Йоан XXIII, казва: „В днешната епоха най-големият философ, който живее на земята, е Петър Дънов.”
  • По повод смъртта на Алберт Айнщайн (1955) Френското национално радио излъчва предаване с негови изказвания, между които е и следното: „Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България.”
  • Според мемоарите на Боян Боев, един от учениците на Петър Дънов, в разговор с него в Мюнхен през 1910 Рудолф Щайнер, основателят на антропософията, му казва: „На славянството е определено велика мисия. То, и в частност България, ще допринесе много за духовното повдигане на човечеството. Върнете се в България, там има мощно духовно движение, начело на което стои велик духовен посветен.”
  • Джиду Кришнамурти, лидер на Теософското движение, отхвърля идеята да бъде провъзгласен за Майтрея и Христос и споделя пред участници в световен теософски конгрес в Холандия, че Мировият учител е в България.
  • Онисабуро Дегучи, водач на японското духовно движение Оомото, споделя: „Аз съм един мъдрец, Учителят е в България.”
  • Алфред Лемоние, професор от Тулузкия университет, Франция, при посещението си в България се обръща към Дънов с думите: „Ние дойдохме да Ви благодарим от всичката си душа и всички си дух, също така и да Ви искаме нови благословения, съвети, пример, физическа, морална и интелектуална сила, за да можем по-добре да служим на Цялото.”

След 1925 г. учението на Дънов придобива световна популярност чрез редица публикации във вестници, списания и книги.

  • В Италия Алдо Лавини публикува в списание ”Ил Месаджеро дела Салуте” (1927) обширна биография и проучване за дейността на Петър Дънов. Излизащият в Палермо вестник „Алфа”, орган на Сдружението за психически експериментални науки, го нарича мистичен апостол на християнството в своята пълнота и величие. В Локарно издателство „Йога” подготвя и издава девет избрани беседи в превод на поетесата Мара Белчева и уводни думи на професор Джино Сордели. Луиджи Белоти, директор на Италианската академия за наука, литература и изкуство, в слово при откриването и? (24 октомври 1929) провъзгласява Учителя Петър Дънов за неин духовен ръководител.
  • В Чехословакия списание „Ди Глоке” публикува негова биография, а философът Рудолф Буркерт в книгата си “Божието царство на земята” го нарича „Пророк на бялата раса“.
  • В Германия вестник „Реформблат” отпечатва статия под заглавие „Предвестници на новата култура”, в която за Всемирното бяло братство се казва: „Истинската стойност на това движение не е само в неговите идеи, но и в непоколебимата му сила да се реализират тези идеи в живота.” Там е представен като „красива фигура, дишаща доброта.” Германското движение „Меншхайтспартай” (1932) се обявява за част принадлежност към Всемирното бяло братство в България.
  • Агнеса Хофман, деятел на Католическата либерална църква в Холандия, посещава България през 1928 година и споделя: „Аз дойдох да се срещна с Учителя Петър Дънов. Малко са Учителите на човечеството.”
  • В САЩ са публикувани на английски деветнадесет негови беседи, отбелязани с отзиви в пресата.
  • Розенкройцерското общество в Оушънсайд, Калифорния, изказва впечатленията си от беседата „Великият закон” по следния начин: „Този, който е писал тези прекрасни и възвишени мисли, познава дълбоко тайните на живота.”
  • В Канада списание „Торч“, орган на Канадското астрологическо общество, публикува отзив за беседата „Великият закон”: „По своите достойнства тази малка книжка няма равна на себе си в цялата американска ораторска литература. Авторът е проникнал дълбоко в работата на духовната алхимия на вселената, показва как всяка добродетел спомага за изграждане на индивидуалното и общото благо на човечеството.”
  • В Полша списание „Хейнал” публикува отзив на Агни Пилшова: „Има много окултни школи по света, но тази в България се отличава с нещо специфично. Тя се старае да упражни възпитателно въздействие върху обществото чрез добрия си пример.”
  • В Швейцария пресата отпечатва отзив за книгата на Георги Радев „Учителят говори” (съставена по текстове на Дънов): „Никога досега не сме срещали толкова истини, изнесени в такава сбита форма, така живо и красиво.”
  • Във Франция Михаил Иванов, един от най-ревностните му ученици, създава през 1953 г. в Бонфен Всемирно бяло братство[15] , което в следващите години разгръща десетки духовни центрове по всички континенти. Последователите на Иванов практикуват паневритмия и специално изучават „мистичния български език”, за да пеят в оригинал музикалните упражнения на Дънов.
  • След демократичните промени в България стотици хора от цял свят посещават ежегодния дъновистки събор край Седемте рилски езера, за да участват в „Школата на Планината” и да изпълняват свещения за дъновизма танц паневритмия.
  • През 2005 г. интернет сайт, посветен на Дънов, стартира инициатива за многоезично превеждане на неговото литературно наследство на руски, немски, английски, испански, френски, полски и други.
 
Аспарух ПДФ Печат Е-мейл
Велики личности - Великите българи
Аспарух (или Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук, Батий, Атил-Кесе) е български владетел, основател на Дунавска България. Той е третият син на Кубрат, основателя на Велика България. Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата кан (или хан). В Именника на българските канове, Аспарух и неговите предшественици са наречени князе.

Произход и дейност до 671 г.

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именник на българските канове се казва че е живял 61 години т.е. Аспарух трябва да е роден ок. 639-40 г.

Малко е известно за живота на Аспарух до 671 г. Според историята на волжките българи - Джагфар тарихъ,чиято автентичност се оспорва, той е поставен от баща си начело на племето оногури (уногондури), които живеели на североизток от Азовско море и отбранявали България срещу хазарите. При нахлуването на хазарите през 671 г. силите на Аспарух и на брат му Котраг са разгромени, като оногурите се оттеглят на запад, а утигурите се насочват на север и се установяват в устието на р. Кама. Бат Баян остава в пределите на Велика България, но става васал на Хазарския каган. Джагфар тарихъ разказва, че след смърта на Кубрат, Аспарух заедно с чичо си Шамбат, се опитва да заеме престола на Велика България, но е разбит от Бат Баян с подкрепата на хазарите, и заедно със своите българи се оттегля към град Бащу (сега Киев). Броят на Аспаруховите българи е неизвестен, но съвременните преценки са за ок. 150-200 хил. души.

Дейност 671 - 680 

Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток към 671г. Аспарух разполага центъра на владенията си при устието на р. Дунав. В периода 671-680 владенията на България включват земите от р. Днепър – на изток, до Карпатите – на запад (днешна Югоизточна Украйна и Молдова) и части от днешно Влашко, които части били завладени от Аспарух след 671 г.

През този период българите започват ежегодни набези отвъд р. Дунав в територията на Византия, в областите Мизия и Тракия, като първата се намирала се дефакто под контрола на славянските племена живеещи там. Особено голям поход е извършен през 679 г., когато българските войски достигат чак до Адрианопол (Одрин), където са разгромени от византийците.

Фактът, че българите преместват центъра на държавата си до р. Дунав и честите и войнствени набези отвъд нея предизвиква тревога в Цариград, където считали териториите до Дунав за изконно византийски, само временно извън контрола на централното правителство. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в българската държава (преди да се преселят през 600-610 г. отвъд Дунава те били поданици на аварския каган и в този смисъл имало традиции за такива обединения, а освен това била налице и тенденция българските войски трайно да се задържат в Добруджа) провокира и похода на император Константин IV Погонат срещу българите през 680 г.

Войната 679 - 681

Реално тази война започва още през 672 г., с нападенията на българите, но до 679 г. се води предимно едностранно, тъй като Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабският халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград между 674 и 678. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха. Първото действие е категоричният разгром на българската армия при Адрианопол през 679 г., с което заплахата за Тракия е отстранена. Впоследствие императорът решава да пренесе действията на север, срещу центъра на българската държава – областта Онгъл, отвъд устието на р. Дунав.

През пролетта на 680 г. ок. 40 хил. византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав и подлага на обсада българската армия в землената цитадела, издигната северно от реката. Отдалечеността и откъснатостта на театъра на военните действия (византийските армии не били минавали Дунава от времето на император Маврикий, преди 80 години, а Мизия била заселена вече с враждебни славяни), трудното снабдяване на армията, постоянните атаки на българските конни отряди и невъзможността да бъде щурмувано укреплението поради нестабилния блатист терен скоро дава да се разбере погрешността на избраната стратегия за похода. Отпътуването на императора за Месемврия, под предлог "лечение от подагра", понижава бойния дух допълнително. В тази обстановка българската армия атакува византийската и и? нанася пълно поражение.

През лятото и есента на 680 г. българската армия нахлува и опустошава Тракия, като в късната есен отново разгромява противопоставилата и? се византийска войска. Развоят на събитията принуждава визнатийското правителство да поиска мир.

През пролетта на 681 г. в Цариград е сключен и мирният договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия (до р. Искър и без гр. Одесос) (това всъщност било формално, тъй като византийската власт над тези земи била несъществуваща), а България се съгласява да прекрати набезите си отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни.

Дейност 681 - 701

След 681 България води активна външнополитическа и военна дейност практически по всички стратегически направления.

На юг – договорът от 681 г. изглежда не възпира българските армии от по-нататъшни нахлувания и грабежи във византийска Тракия, действия, впрочем, съвсем характерни за номадските конни народи тогава. Източниците свидетелстват и за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан II срещу македонските славяни). Сведенията са противоречиви за изхода от сражението, но доколкото Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е била целта на нейните действия, то може да се приеме, че сражението е било неуспешно за българите.

Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода слещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688–689 и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане Юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.

На запад – източниците сочат, че земите на Влашко са били спорни между българи и авари още от времето на Кубрат. Териториите на запад от р. Олт са били под аварска власт и след 681 г. Същото е в сила и за земите на запад от р. Искър, южно от Дунава. Известен е конфликт между България и Аварския каганат през 691-693. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход.

На север – от тази посока, откъм Хазарския каганат, идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Тези валове подсказват и за дълбочината на хазарските нахлувания – чак до Средна Добруджа. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Спасително обстоятелство за България, противопоставена на много по-силния противник, е бил натискът откъм юг срещу Хазария от страна на арабите, който е сковавал основните им сили. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. Съществува хипотеза, че археологическият паметник при Вознесенка на брега на река Днепър е гробът на Аспарух, макар че предназначението на обекта и връзката му с българите е спорна.

Отношенията между българи и славяни

Естеството на отношенията между българите на Аспарух и заварените в териториите на Мизия народи, и по-специално със славяните, е предмет на множество спекулации. На първо място, по това време Мизия не е била населявана само от славянски племена. В земите на днешната Габровска област живеели немалко готи - остатъци от заселените там готи по времето на император Теодосий I Велики, ок. 380 г. По склоновете на Стара планина обитавали пастири-траки, част от които били дори непокръстени (техни потомци днес са каракачаните). В Одесос (дн. Варна) и околностите живеели много гърци.

В земите на Добруджа, на север, обитавали остатъци от прабългарски и хунски племена още от времената на Атила. На териториите на дн. Шуменска, Варненска и Търговищка области пък живеели севераните (северци, севери). Голяма част от изториците ги считат за славянско племе, но според някои съвременни автори те са част от значителният народ савири - смес от прабългарски и угро-фински племена, нахлул в Европа през 463 г. Те се заселили в днешна Североизточна България при голямото нашествие на аварите през 558 г., с разрешението на византийската власт, в замяна на защитата на проходите в Източна Стара планина. Севераните станали естествени съюзници на българите на Аспарух и опора за тяхната власт. Именно тяхното присъствие и брой дали основание на Аспарух да избере областта Чика (южната част на Шуменска област и Търговищко) за център на държавата си след 680 г.

На запад от севераните, в земите на днешна Централна Северна България и Северозападна България живеели множество славяни, останали в историята с названието седем славянски племена. Техните имена не са запазени. Писателят Антон Дончев ги нарича по имената на основните реки в Северна България - поломци (ломяни, ломци), етърци (ятроничи), повитяни (витяни), осъмци, искърци (искри - близък /Vondrak, Jo. Ex., стр. 17/, откъдето от искра), погостяни (огостяни) и бъдинци (при крепостта Бъдин и по реките Видбол /Бидиндол/, Арчар и Тополовец, срв. будини - славянско племе по горното течение на р. Днестър). Има доста славянски племена, които се наричали по имената на реките, като например тимочани, висляни, вятичи, лужичи, моравяни, полабяни, струмяни, леняни, осмовичи (по имената на реките Тимок, Висла, Вятка, Луга, Морава, Лаба, Струма, Осма - приток на Днепър).

Броят на населението на Мизия по това време също е неизвестен. Аспарух вероятно е преминал реката поне със 100 хил. от 150те хил. прабългари, които го последвали. Останалите се заселили в дн. Молдавия, като щит срещу хазарите. Северите вер. също са били ок. 100 хил., предвид значителният ареал на разселението им. Славяните пък (с оглед бъдещите преселения при Кормисош и Омуртаг)са били поне 500-600 хил.

Не би могло да се говори за съюз между българи и славяни на равноправна основа, каквато беше официалната историческа теза много години. Нито при аварите, нито при хазарите, нито при хуните преди това, нито при варягите след това не е налице такова равноправие в отношенията им с другите народи от техните държави. Най-вероятното е, че срещу подчинението им и плащането на данъци българският кан им оставил вътрешното самоуправление, като ги защитавал от външни врагове (византийци и авари).

Първоначално славяните не са били включвани в българската армия, поне до средата на 8 век. Самоуправлението им най-вероятно е отнето при административната реформа на кан Крум. Има множество сведения за опити на засилване на властта на българите върху славяните и за масови преселения на славяни във Византия. Най-значимите са отбелязани именно в средата на 8 век и при управлението на Омуртаг.

Приемането на християнството през 864 г. довело до консолидацията на двата народа през следващите два века.

 
Симеон I Велики ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 6
Слаба статияОтлична статия 
Велики личности - Великите българи

Симеон I Велики е български цар, управлявал България от 893 до 927 г. по време на Първата българска държава. Успешните войни на Симеон срещу византийци и сърби довеждат до временно разпростиране на България върху по-голямата част на Балканския полуостров и господство в югоизточна Европа. При управлението му България граничи с три морета — Бяло, Адриатическо и Черно, а някои съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол.

Симеоновото царуване е и период на културен разцвет, наречен по-късно Златен век на българската култура. Създадената през 870 г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.

Биография 

Ранни години 

Симеон е роден през 864 г. или 865 г. и е третият син на княз Борис I от династията на Крум. Тъй като Борис е българският владетел, приел официално християнството през 865 г., Симеон е християнин през целия си живот. Тъй като се очаква най-големият му син Владимир да наследи българския трон, намерението на Борис е Симеон да стане високопоставен духовник, може би дори български архиепископ. По тази причина около 878 г. Борис го изпраща в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование. Той постъпва като послушник в константинополски манастир и приема името Симеон.

България при цар Симеон I


България при цар Симеон I

Симеон прекарва следващото десетилетие (ок. 878-888) в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел. Той научава добре гръцки, до такава степен, че е наричан във византийските хроники „полугрък“. Според някои интерпретации Симеон е обучаван от патриарх Фотий, но тази хипотеза не се подкрепя от конкретни източници.

Около 888 г. Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, „при устието на Тича“, където под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език. Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с Арнулф Каринтски, което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир и да посочи Симеон за нов владетел. Това става на събор в Преслав, който освен това обявява българския за единствен език на държавата и църквата и решава столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав. Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон.

Възкачване на престола

Цар Симеон I застава на трона на България, след като брат му Владимир Расате е свален от власт през 893 г. Той е третият син на княз Борис I и е получил образованието си в престижната за времето си Магнаурска школа в Константинопол. Баща му оставя трона на първородния си син Владимир Расате, но синът прави сериозни опити да върне езичеството във вече официално християнизираната държава, и това налага свикването на специален народен събор в град Преслав (за който се предполага, че е последният народен събор в България като наследство от езическите традиции на народни събори да се взимат по-важни държавни решения). На него Симеон е провъзгласен за владетел, а по религиозни (това че Плиска твърде напомня на езичеството) и чисто стратегически причини столицата се мести от Плиска в Преслав. Освен това българският става официален език в богослужението. Владимир Расате е детрониран и ослепен по нареждане на баща си.

Външна политика 

894 г. — 904 г.

Именно в този период Симеон води първата си война с Византия, след преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Византийските хронисти описват началото на конфликта, започнал почти веднага след коронацията на българският цар (все още княз) така:

„Пристигнала вест, че князът на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Повод за войната било следното, Василеопаторът Зауда имал роб скопец на име Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма, които произхождали от Елада, търговци жадни за печалба и сребролюбци. Желаейки да печелят повече, чрез посредничеството на Мусик те преместили тържището на българите от столицата в Солун и облагали българите с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той сметнал всичко за дреболия. Симеон се разгневил и вдига оръжие срещу ромеите“ 

По това време икономическата политика на Византия и император Лъв VI Философ се изразявала в усилване на вътрешния и външния търговски обмен на империята, което довело до по-голяма роля на едрите търговци във византийската политика. Точно поради тези политически възгледи българското тържище било преместено от столицата Константинопол в Солун.

Действията на Византия засегнали както икономическите интереси на България, така и нейния международен престиж, затова и Симеон започнал търговската си война с Византия.

Симеон първоначално се опитал да реши въпроса по мирен път, но след като видял, че това няма да стане, се възползвал от изтичането на 30-годишния мирен договор и през 894 г. нахлул с войската си в източна Тракия, без да срещне никаква съпротива. Император Лъв VI бил повече от изненадан, за новината разбрал от стратезите си в македонската област. Набързо била сформирана армия, предимно от императорската гвардия. Войската била поверена на стратилата Кринт. Опитът на Византия да спре българите бил напразен, византийската армия била тотално разбита[17], а сам Кринт паднал мъртъв на бойното поле, много били пленените.[15] След сражението Симеон дал заповед на войската да се върне обратно в България, тъй като не се чувствал готов за продължителна война. Въпреки победата, Симеон не можал да постигне своята цел, а Лъв VI бил обиден от българския владетел — хазарите му били изпратени обратно при него от българите, с отрязани носове. Императорът на Византия не искал траен конфликт с България, защото имал проблеми и с арабите. Точно поради тази причина Лъв прибягнал към това, което правели почти всички византийски императори по време на война — осигуряване на съюзник, който да поеме по-голямата част от загубите. Никита Склир (Неизвестен византиец) бил изпратен при водачите на унгарците, Арпад и Кусан и успял да им плати достатъчно, за да нападнат България. Византия щяла да осигури флота, която да превози унгарската армия до устието на Дунав. В същото време към българските южни граници марширувала войска предвождана от пълководеца-герой на Византия от войните с арабите, Никифор Фока.

Българи се спасяват от унгарците в Доростол


Българи се спасяват от унгарците в Доростол

Планът на Лъв и на унгарците започнал някъде около 894 г. (или 895 г.). Симеон очаквал нападение от юг, затова главните сили от армията му се намирали там, но битка на юг нямало, Никифор Фока не нападнал, вместо това при българския владетел бил изпратен квестор, който от името на император Лъв предложил мирни преговори, като в това време византийската флота се придвижвала към Добруджа, пренасяйки унгарците. Симеон заподозрял измамата и хвърлил в тъмница пратеника. Но вече било късно, унгарците били стоварени и опустошили част от Добруджа.

Българите разгромяват византийците при Булгарофигон


Българите разгромяват византийците при Булгарофигон

Българският владетел бил принуден да започне преговори с византийците, но протакайки преговорите, си осигурил време да сключи съюз с печенегите и с тяхна помощ разгромил унгарците, които дори били прогонени от настоящите си местоживелища и се заселили в Панония. През лятото на 896 г. военните действия срещу Византия продължили — ромеите били разгромени при Булгарофигон, което ги принудило да търсят мир и тържището било върнато обратно в Константинопол. По-късно българският владетел завзел област с близо 30 крепости в днешна Албания. След преговори част от тези земи били върнати на Византия, но независимо от това за първи път в историята си българската държава достигнала до Адриатическо море.

През 904г арабски войници, водени от Лъв Триполит, нахлули в Солун, плячкосали го и отвели много от жителите му в плен. Симеон видял възможност да завладее града и да го насели с българи. Византийците успели да откупят града, но Симеон получил териториални отстъпки в Тракия и Македония, като границата между двете държави минавала на 20км от Солун. Данни за последното се извличат от Наръшки надпис, датиращ от същата 904 г.

913 г. — 927 г. 

Александър съобщава на вестоносци от България, че не иска да подписва договор със Симеон


Александър съобщава на вестоносци от България, че не иска да подписва договор със Симеон

На 11 май 912 г. починал Лъв VI Философ и престолът бил зает от брат му Александър, който управлявал като регент на малолетния Константин VII Багренородни. Александър отказал да плаща ежегодния данък на България и следователно Симеон обсадил Константинопол. През юни 913 г. в Константинопол бил извършен държавен преврат. Александър бил отстранен от властта и начело на държавата управлявал регентски съвет начело с патриарх Николай Мистик.

През юли-август 913 г. българските войски навлезли във византийска Източна Тракия и блокирали Константинопол по суша. Започнали преговори между двете страни, в хода на които се стигнало до лична среща между българския владетел и главата на имперското регентство в Константинополското предградие Хебдомон край северния бряг на Мраморно море.

Симеон и Константин VII на трапезата


Симеон и Константин VII на трапезата

Според твърде спекулативното описание на византийската хроника на Симеон Логотет (възпроизведено и от хрониките на Продължителя на Георги Монах, Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Теодосий от Мелитене), при тази среща „Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема [т.е. императорска корона], собствения си епириптарий [т.е. патриаршеска шапка или було]“. В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата „кесар“ (Васил Златарски), „духовно осиновяване“ на Симеон от патриарха (Франц Дьолгер, Патриша Карлин-Хайтер, Любомира Хавликова) или просто за „архипастирска благословия“ (Иван Снегаров, Михаил Войнов, Алкмени Ставриду-Зафрака, Георги Бакалов). Най-вероятна обаче изглежда тезата, според която тук в завоалирана форма се признава, че патриархът е коронясал българския владетел за „цар“ или „цар на България“ (Георги Острогорски, Иван Дуйчев, Дмитрий Оболенски, Веселин Бешевлиев, Иван Божилов, Джонатан Шепард и др.).

Българите завладяват Одрин


Българите завладяват Одрин

В края на август или в началото на септември 913 г. Николай Мистик сключил мирен договор със Симеон, според който бил предвиден бъдещ династичен брак между Константин VII и една от Симеоновите дъщери. С това Симеон целял да стане василеопатор (настойник на императора) и да придобие законното право да се намесва в управлението на Византия. Но през февруари 914 г. в Константинопол бил извършен нов държавен преврат от майката на Константин VII Багренородни, императрица Зоя. Тя анулирала договорите, подписани със Симеон, а с това и уговорения брак. В отговор на това, през есента на 914 г. Симеон навлязъл в Тракия и за кратко поставил под свой контрол Одрин. През следващите години правителството на императрица Зоя се ориентирало към подготовка за решителна война срещу българите.

Победата на българите над византийците при Ахелой, 917 година


Победата на българите над византийците при Ахелой, 917 година

На 20 август 917 г. близо до река Ахелой българите постигнали велика победа над византийската армия. Погромът бил пълен, дори и според византийските хронисти (Скилица, Лъв Дякон). Тази битка оставила траен спомен у византийците (според Лъв Дякон, който живял 50 години след битката, „още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите“). Тази победа имала и важен психологически ефект върху византийската армия, която като видяла, че губи сражението, побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол византийците събрали остатъците от войската си край село Катасирти. Там отново били разбити в една нощна битка. Пътят към столицата бил открит, но Симеон решил да отстрани княза на Сърбия Петър Гойникович, който водел анти-българска политика и на негово място поставил протежето си Павел Бранович.

Имперска политическа програма
Битка при Ахелой, 20 август 917 година


Битка при Ахелой, 20 август 917 година

Всички тези победи обнадеждили Симеон да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите. Израз на това му намерение била титлата, с която се именувал — „Василевс на всички българи и гърци“, „Симеон в Христа Бога — самодържец на всички българи и ромеи“. Някои изследователи (Васил Златарски, Георги Бакалов) предполагат, че за да узакони новия си титул, през 918 г. българската архиепископия била издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх извършил освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнявала към византийската — „василевс и самодържец на ромеите“. Тази постъпка имала за цел и да накърни авторитета на императора. За да покори окончателно Византия, през същата година нахлул в Елада, опожарил Тива и дори стигнал до Дарданелите. През 919г императрица Зоя била свалена от главнокомандващия флота Роман Лакапин. За да се укрепи на престола, той омъжил дъщеря си за Константин VII и приел титула василеопатор, а година по-късно и съимператор. Това силно разгневява Симеон — Лакапин се оказва плагиатор на неговата идея. В отговор българският владетел продължил силния си натиск в Елада и Тракия, а също така се опитал и да прехвърли български войски през Дарданелите в Мала Азия, като по този начин пренесъл българо-византийския конфликт и в Азия. Византийците не виждали друг изход от ситуацията освен нападение в тила на българите. Така, през 921 г., изпратили в Сърбия Захарий, за да свали крал Павел и да нападне българите. Опитът за преврат бил неуспешен и Захарий бил заловен и хвърлен в тъмница в България. Павел Бранович обаче се поддал на внушенията на византийската дипломация и се обърнал срещу цар Симеон. При стеклите се обстоятелства от българските тъмници били освободен княз Захарий и изпратен с войска в Сърбия, където свалил Павел Бранович.

Осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава, той разбрал, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв, се обърнал за съдействие към арабите. През 922 г. българско пратеничество било изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на Фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласил с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпратил в България и свои, които трябвало да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те били заловени от византийците. Въпреки този неуспех, Симеон направил втори опит да се съюзи с арабите, но и той пропаднал.

Преговори между Симеон и египетския емир Фадлун


Преговори между Симеон и египетския емир Фадлун[20]


Симеон използвал затишието в отношенията с Византия, за да нападне Сърбия, която отново се обърнала срещу България. Така след един поход през 924г тя била заличена от картата на Балканите. След това, през 926г, възникнал конфликт между България и прогресиращото хърватско кралство, вероятно провокиран от византийците, който завършил с война. Това е последната водена от Симеон война и първата, която той загубва. Това може да се отдаде на факта, че българската войска била изморена от почти непрестанните битки с ромеите. Посредник между българите и хърватите бил папа Йоан Х, който се надявал да привлече българите на своя страна. От своя страна Симеон се надявал папата да признае царския му титул. Обнадежден, той започнал подготовка за нов поход срещу Византия, който не се състоял поради преждевременната му смърт на 27 май 927г, най-вероятно причинена от сърдечен удар.

След смъртта на Симеон властта е поета от сина му Петър от втория му брак с Мариам. По неизвестни причини Симеон лишава още приживе от короната първородния си син Михаил от първия му брак и го заставя да се замонаши. Също така, посочвайки Петър за свой наследник, предвид младостта му (Петър тогава е около 18-20 годишен), Симеон се погрижва да назначи и съуправител в лицето на болярина Георги Сурсувул, който се пада впрочем вуйчо на Петър.

"Златен век" на българската писменост и култура 

Развитие на българската книжнина 

Похвално слово за цар Симеон

Похвално слово за цар Симеон[22]

Както по-рано Борис, така и Симеон покровителствували книжнината. Симеон събира около себе си т.нар. Симеонов кръг, включващ творци оставили следа в българската средновековна литература. Самият Симеон също се изявява като автор: негови са произведенията „Златоструй“ и Два Симеонови (Светославови) сборника (първият в препис от 1073, а вторият — от 1076 г.). Жанровете, в които литератите творят, са поучителни слова, похвални слова, жития, химнографически произведения, поезия, хроника, летопис, исторически разказ. Сред възникналите по това време произведения са „Шестоднев“ от Йоан Екзарх, „Учително евангелие“ (включващо в себе си „Азбучна молитва“), „Историки“ (първият исторически труд на старобългарски език) и „Проглас към евангелието“ от Константин Преславски, както и за "За буквите" от Черноризец Храбър. Имената на други автори от Симеоновия кръг са Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които нямаме запазени произведения.

Успехи във вътрешно-държавното управление

Наред с големите си успехи във външната политика, отношенията с Византия и победите на бойното поле, Симеон постигнал наистина грандиозни успехи и във вътрешно-държавното управление. Преслав бил построен по византийски образец и целта му била да съперничи на Константинопол. В него били „Златната“ църква и тронната зала, които видимо се отличавали от останалите сгради, както с размерите, така и с великолепието си. По това време била създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци. Като знак за величието на столицата била поставена представката „велики“. Дори в една хроника от XI век е казано, че Симеон строил Велики Преслав 28 години. Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура (терминът е въведен от Спиридон Палаузов в средата на 19 в.), тъй като тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата. Към неговата дейност се отнасят едни от най-бляскавите прояви на Плисковско-Преславската култура.

Резултати 

Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първата българска държава. По негово време освен до невиждано до тогава териториално могъщество страната става средище на културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволили да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепил властта си вътре в държавата и провел една изключително стабилна вътрешна политика. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение.

Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането и? под ромейско владичество през 1018 г. Независимо от този факт Симеон I остава в българската история с прозвището „Велики“, а управлението му с определението „Златен век“ заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната, невиждани до този момент.

 
Христо Ботев ПДФ Печат Е-мейл
Велики личности - Великите българи
Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 25 декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.

Биография

От 1854 до 1858 година Христо Ботев учи в Карлово, където Ботьо Петков е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище.

Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.


Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.
Родният дом на Христо Ботев в Калофер


Родният дом на Христо Ботев в Калофер
Паметник-костница на Ботевите четници в Скравена


Паметник-костница на Ботевите четници в Скравена
Паметникът на Ботев във Враца


Паметникът на Ботев във Враца

През октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия. Тук се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка.

Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев — „Майце си“.

Тук обаче не се задържа дълго. Поради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и през октомври 1867 година пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата вестник Дунавска зора. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава.

През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той.

През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава учител в Измаил, където учителства до май 1871. През следващите години се мести от град на град. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ.

На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричният вестник „Будилник“. На 20-21 август 1874 година участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. Знаме (8 декември 1874 година). През 1875 година издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета, като техен кум става Георги Странски. През септември същата година съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката Песни и стихотворения и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета — Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България“.

След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Ботев.

След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 година той започва редактирането на последния свой вестик „Нова България“, от който успява да издаде само един брой.

През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери.

На 19 май(нов стил 2 юни) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Вола във Врачанския балкан.

Убеждения и идеология

Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните. В международен план той защитава Парижката комуна, познава лично редица руски революционери от неговото време, чете Спенсър, Дарвин, Маркс, Бакунин и др.

Произведения 

Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи върха не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература…

Стихотворения

  • „Майце си“
  • „Към брата си“
  • „Елегия“
  • „Делба“
  • „До моето първо либе“
  • „На прощаване“
  • „Хайдути“ (Баща и син)
  • Пристанала
  • Борба
  • „Странник“
  • „Ней“
  • „Гергьовден“
  • „Патриот“
  • Защо не съм?...
  • Послание“ (на св. Търновски)
  • „Хаджи Димитър“ (Текст)
  • В механата
  • „Моята молитва“
  • Зададе се облак темен
  • „Обесването на Васил Левски“
  • „На прощаване“
 
<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща > Край >>

Страница 1 от 13

Календар

януари 2018
пвсчпсн
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
ЦСОП "Леда Милева" гр. Долни Дъбник, Дизайн на www.csopdd.com - инж.Атанас Атанасов