Музикални термини
Музикална терминология
А
Тук може да потърсите желания от вас терми и определени за него.

Започващи със Съдържащи Точно
Виж определението
Изпрати термин

Всички | А | Б | Д | Е | И | К | Л | М | Н | О | П | Р | С | Т | Ф | Х


Има 65 вкарани определения.
Страници: 1
Термин Термини и определения
А капела

 (на италиански: a capellaкато в параклис) е музикален термин, означаващ, че хорът пее „сам“, без инструментален съпровод. До 16 век църковната музика е само вокална. С течение на времето западните изповедания са въвели органа и оркестъра като част от богослужението. Терминът a capella е останал, за да обозначи „старото“ пеене, без инструментален съпровод. Оттам — „а капела“ е всяко пеене, което изпълнява музикалното произведение самостойно, без участието на музикални инструменти.

Характерно е за народното музикално творчество, произведенията на ранните ренесансови автори и композиторите от нидерландската школа.

С течение на времето изпълненията a capella са се превърнали в синоним на най-високо певческо и хорово майсторство.


 
Агогика

 (от гръцки - ???????? - отнасяне) е понятие в музиката, което обозначава промяната във водещото темпо на музикалното произведение - от бързо към по-бавно или обратното.

Основните термини, свързани с агогиката са riterdando (обозначава се като rit - забавяне) и accelerando (обозначава се като accel - ускоряване). Свързано понятие е и diminuendo (dim - едновременно забавяне и затихване на звука).

Заедно с динамиката е най-важният елемент от музикалната интерпретация на дадено музикално произведение.


 
Аколада

 (от френски accolade - прегръдка), е основен знак при музикалната нотация. Представлява скоба (средна или голяма), която свързва две или повече петолиния с цел да посочи, че изписаният на тях музикален текст трябва да бъде изпълняван едномременно.

Основното значение на аколадата се проявява при музикалните партитури, където на отделни петолиния са изписани партии, изпърнявани от различните музикални инструменти и вокални партии. Понякога броят на петолинията в една аколада може да достигне над 30 (при симфониите на Антон Брукнер, Густав Малер и др.

Нотацията на някои инструменти като пиано и орган, също изисква употребата на аколада. В този случай обикновено тя свързва две петолиния (за лявата и дясната ръка) или три (при органа), но в някои случаи броят на петолинията достига до четири (при много голяма техническа сложност).


 
Акорд

 (от италиански accordo – буквално – като една струна, „съзвучие”). Музикален термин, който обозначава едновременното звучене на три или повече тона, които са подредени или биха могли да бъдат подредени на интервала „терца”. Акордът е в основата на музикалната хармония, пряко е свързан с понятията тоналност и гама. Свързано понятие е „тризвучие”, което е равно по смисъл с простия, или чист акорд.

Една от определящите черти за акорда е неговият основен тон – тонът, върху който останалите части от акорда се подреждат на терца. Условно се нарича още първа степен на акорда, но това е по-скоро част от музикалния жаргон. Между основния тон от акорда и третия, интервалът винаги е квинта.

Акордът се назовава по името на своя основен тон, като към това име се добавя съответно тонално определение. Например акорд, построен върху тона до може да бъде „до минор”, ако тризвучието е минорно, или „до мажор”, ако изграденото тризвучие е мажорно.

 
Алтерация

 (на латински: altеro, „променям”) е музикален термин, който означава повишаване или понижаване на основното значение на музикалния тон с определена височина. Алтерацията се указва посредством знаците:

  • Диез  - повишава обозначения при нотацията тон с полутон. Важи за всички ноти в рамките на музикалния такт.
  • Бемол  - като при диеза, но понижава с полутон.
  • Бекар  - отменя действието на диеза или бемола.

Освен трите основни знака за алтерация има и още три производни:

  • Двоен диез - като диез, но повишава с цял тон.
  • Двоен бемол - като бемол, но понижава с цял тон.
  • Двоен бекар - отменя действието на двойните диез или бемол при нова арматура. В останалите случаи се използва рядко - приема се, че бекарът отменя също действието на двойния диез и бемол.

Всички тези знаци за алтерация прехвърлят значението си само върху съответния тон в рамките на такта.

Извън това те могат да бъдат използвани и като арматура при нотописа. Тогава действието им се простира върху целия нотен текст преди евентуална съпътстваща отмяна. Така например ако тоналността е \\\"до мажор\\\", която в арматурата си няма никакви знаци за алтерация, се появи \\\"фа диез\\\", той ще има значение в рамките на такта, ако не е отменен междувременно от бекар в същия такт. С началото на следващия такт диезът отпада автоматично. При тоналност като \\\"ре минор\\\", която има като арматура \\\"си бемол\\\", поставянето на бекар върху тона \\\"си\\\" има значение само в рамките на такта, а след края му се подразбира първоначалния тон \\\"си бемол\\\". Т.е. ако не са част от арматурата, знаците за алтерация разпростират действието си или в рамките на такта, или до по-ранна отмяна. А ако са част от арматурата, действието им се простира в рамките на целия музикален пасаж и отменянето им е в рамките на един такт.

При модулирането от една музикална тоналност в друга, се използва по-особено записване, което отменя действието на цялата арматура и въвежда нова.

 
Амбитус
 е музикален термин, с който се нарича интервалът между най-ниския и най-високия тон на дадена мелодия, изпълнявана от човешки глас или инструмент. Допълнително служи и за означаване на този интервал и в рамките на хорова или оркестрова партитура. Терминът възниква в традицията на грегорианското песнопение, където физическите възможности на човешкият глас имат огромно значение. В съвременната музика се използва рядко, основно в хоровата музика и най-вече като професионален жаргон в музикалната теория. Трябва да се прави разлика между амбитус и свързаното с него понятие теситура.
 
Аранжимент

 (от френски arrangement - уреждам привеждам във вид, в част от по-сарата литература се използва русизмът аранжировка) е музикален термин, обозначаващ разработването на един и същи музикален мотив за различни музикални инструменти или неговата коренно различна интерпретация.

В първия случай съставът от изпълнители може да бъде значително разширен - например Морис Равел аранжира знаменитото произведение Картини от една изложба на Модест Мусоргски - творба, чиито оригинал е писан за пиано, а във варианта на Равел е за симфоничен оркестър. Възможен е и обратният вариант - например Франц Лист преработва за пиано симфониите на Лудвиг ван Бетовен. В тези случаи, както и при преработката на дадена творба от един музикален инструмент за друг, не засяга основните и? черти, зададени от нейния композитор.

Във втория случай, особено характерен за музиката от началото на 20 век - (навлизането на джаза), става дума за напълно творческа нова разработка на съответната музикална идея. Джазът възвръща в музикалната култура импровизацията, при която всеки изпълнител е абсолютно свободен да разработва дадена тема или мелодия напълно самостоятелно. С течение на времето подобни разработки започват да се нотират и утвърждават и дават началото на аранжимента в съвременния му смисъл. За подобни музикални разработки днес често се използва не съвсем точната английска дума „римейк“ - пренаправяне.

Понятието аранжимент е доста условно и често се покрива, макар и ненапълно с оркестрация, клавир, импровизация и др.

 
Ария
 (от италианското aria, „въздух“) е съставна част от музикално произведение (опера, оратория, кантата) за соло пеене (за разлика от хор). Основна оперна форма, която се използва широко и във вокално-инструменталните жанрове (оратории, кантати, пасиони и др.) и се изпълнява от солист със съпровод на оркестър. Като правило ариите пресъздават чувствата на героите и се отличават с красиви и изразителни мелодии. Много често ариите изобилстват с виртуозни пасажи, което дава възможност на изпълнителите да покажат певческото си майсторство. В оперите през 17 и началото на 18 век преобладават ариите от типа da capo,при които третият дял е буквално повторение на първия и не се изписва в партитурата.
 
арматура

В музиката терминът арматура се използва за да обозначи един от начините на употреба на знациате за алтерация – диез и бемол. Освен конкретната си употреба за повишаване и понижаване на даден тон, те могат да бъдат поставени и в началото на произведението или музикалния откъс, за да се обозначи, че те ще бъдат валидни до съответната им отмяна. Когато знаците за алтерация се използват като арматура, те се изписват в началото на всяко следващо петолиние непосредствено след музикалния ключ.

Арматурата се използва изключително за нотно обозначаване на музикалната тоналност. Наличието на един диез в арматурата говори за тоналността „сол мажор” или паралелната и? „ми минор” – за да бъде променен натуралният звукоред така, че мажорният лад да бъде изграден върху тона сол, е необходимо да се повиши седмата степен – именно фа. По същия начин за да бъде построен мажорен лад върху тона ре е необходимо да бъдат повишени третата и седмата степен от натуралния звукоред, т. е. тоновете до и фа и т. н.

 
Атоналната музика

Атоналната музика е опит за промяна на музикалната теория и практика, свързана с кризата откъм изразни средства на класическата музика, възникнала в средата на 20 век.

В стремежа си да се освободи от ограниченията на музикалната тоналност, привържениците на атоналността въвеждат т. нар. додекафония, респективно додекафоничния строй, който се състои в това, че всеки един тон от хроматичната гама e равнозначен на останалите и по този начин отпадат правилата, наложени от музикалната теория.

Най-активно атонализмът се превъплатява в произведенията на Нововиенската школа (Арнолд Шьонберг, Албан Берг, Антон Веберн, като същевременно мнозина композитори от 20 век използват атонализма като художествен елемент при композициите си - Франсис Пуленк, Оливие Месиен, Игор Стравински, Иван Спасов и др.

 
Баре
 e технически прийом при свиренето на китара и някои други струнни инструменти. Представлява притискането с един пръст - в повечето случаи показалеца, или Първи пръст според китарната терминология, на две или повече струни към грифа. Много често баре се използва за притискането на всички струни. Целта е пълното или частично траспониране на дадена мелодия.
 
Бийтбокс

Бийтбокс се нарича вокално изпълнение, възпроизвеждащо най-често ударни инструменти, скречове или различни музикални ефекти, които се срещат в популярните мелодии от музикалната сцена. Най-старият елемент в хип-хоп културата води началото си от Ню Йорк през 1960-те години. Въпреки това за първи бийтбоксер е признат по-късно Doug E. Fresh.

Бийтбоксът става известен към края на 1970-те, като е бил наричан „инструментала на бедния“, защото замествал ролята на ритъма при рап песните, изпълнявани в бедните квартали и гета (виж гето). В началото той се изразявал в лесноизпълними и простоустроени симулации, но по-късно се превърнал в сложно изкуство, съчетаващо различни звуци и техники. Революция в бийтбоксинга предизвикват изпълнители като Rahzel и Кини Макгхони.По-популярни бийтбоксъри в България са Red-One, Skiller и Ramon.

 
Двуглас

 (пеене на два гласа) е условен термин, употребяван в музиката. Под него могат да се разбират:

  • Двугласие в полифонията – в случая, когато полифоничната творба се води от два основни гласа – например Инвенциите за пиано на Йохан Себастиан Бах, „Стабат матер” на Джовани Батиста Перголези и т. н.
  • Двугласие в църковната музика – обикновено се разбира старото „източно” църковно пеене, при което единият от гласовете има основна и водеща мелодична роля, а другият е поддържащ и изпълнява „исо”.
  • Най-важно значение терминът има при определянето и структурирането на фолклорната музика. Особена важност има при българската, тъй като тя в голяма степен е построена именно върху двугласното пеене. Но и тук терминът е нееднозначен и варира в зависимост от художествените особености на фолклорните региони. Особено характерни са „шопският и „граовският” двуглас, а също двугласното пеене от родопските райони.

Интересен и странно мелодичен е Неделинският двуглас. Двата гласа - първи – „водещ” и втори - \"следещ\" се преплитат по необяснимо красив начин. Известни изпълнители на тази песенна музика са: Сестри Георгиеви, Сестри Хаджиеви, Сестри Чакърови.

 
Дивертисмент

 или дивертименто има няколко значения.

  • В музиката: циклично инструментално произведение със забавен характер за ансамбъл или оркестър, лека, понякога виртуозна пиеса от типа на потпури, вариация и др.
  • В балета: сюита или вмъкнат номер в балет или опера, който не е свързан с общото действие.
 
Динамика

 (от гръцки ??????? – сила) е музикален термин, който обозначава силата на звука, с който трябва да бъдат изпълнени определени части от музикалното произведение. Динамиката е основен художествен eлемент при музикалната композиция и интерпретация.

За първи път посочването на музикалната динамика при нотацията е въведена от ренесансовия композитор Джовани Габриели през 18 век. Впоследствие то многократно се допълва и усъвършенства.


 
Дисторшън

 е китарен ефект, използван при електрическата китара, който изкривява звука с цел постигане на по-тежко и мощно звучене, като запазва правилността на тона. Използва се най-вече в рок и метъл музиката. Съществуват различни видове дисторшън - (или още дистерни) ефекти, в зависимост от тяхната мощ, степен на изкривяване и желаното звучене.

Една от неофициалните версии по историята на дистерните ефекти гласи, че те са открити случайно от соло китарист, след като на концерт лампите, които служели за усилвател на китарата му, прегряли и предизвикали изкривяването на звука, което допаднало на музиканта. Всъщност, с лампов усилвател дисторшън ефект се постига, като просто се изкарва от усилвателя по-силен от нормалния за него звук. На този принцип е звукът на Кинкс от средата на 60-те години на 20 век. Думата \"дисторшън\" идва от английския глагол \"distort\", който в превод означава \"изкривявам\", оттам \"distortion\" - изкривяване. Най-често се използват три типа дисторшън ефекти - овердраив,дисторшън и фъз, като първият е с по-меки и слаби изкривявания и наподобява звука на максимално усилен лампов усилвател а при втория звукът е много по-изкривен(е има и корекции).Третият е наречен мъхнатост и придава пукащ и хрупащ тон на китарата.


 
Ефект педали
 (или Джаз кутии (Stomp box)) са ефект елементи. Поместени в малко метално шаси те се използват главно от китаристи, но понякога и от музиканти свирещи на други струнни инструменти. Тези приспособления изменят качеството или тембъра на звука на входящият сигнал включвайки wah-wah-, фуз-, ехо-, фазер- и други ефекти. Те са наречени педали или джазови кутии, защото са разположени на пода и имат голям превключвател отгоре, който се активира от стъпалото. Някои Wah-wah или увеличителни педали се управляват в момент на движение на аналоговият ключ.
 
И?со

 (от гръцки ????? - равен) е музикален термин, обозначаващ начина на изпълнение на един от гласовете при музикалния двуглас. Използва се най-вече при древната източна църковна музика, където исото представлява равен и монотонен звук, обикновено на един музикален тон с редки промени, който приглася на основната мелодия. По-рядко е срещан при фолклорните песни на различни народи. Равният тон, издаван от ручилото на гайдата, също представлява исо.

В съвременната музика понякога се използва като ефект.

 
Интервал

 най-общо се нарича съотношението между височините /честотите/ на два музикални тона. В теорията на музиката това съотношение може да се измерва в абсолютни стойности - като отношение на числа, а може да се използва разликата между степените на гамата в дадена музикална конструкция или нейните елементи. Във втория случай за онагледяване интервалът може да бъде:

Прима = няма разлика в степените – един и същи тон.

Секунда = между две съседни степени (до-ре)

Терца = между първата и третата степен (до-ми)

Кварта = между първата и четвъртата степен (до-фа)

Квинта = между първата и петата степен (до-сол)

Секста = между първата и шестата степен (до-ла)

Септима = между първата и седмата (до-си)

Октава = между първата и осмата степен (до-до)


 
Камерната музика

 (от латински camera – „стая”, „килия”) е вид музика
Исторически терминът е възникнал в епоха, когато е имало тясно разделение между публичното изпълнение на музикални произведения (концертно, при тържествени светски и църковни случаи) и домашното музициране. Първоначално под камерна музика се е разбирало именно изпълнение в тесен затворен кръг.

С течение на времето смисълът на определението „камерна музика” се е развивал и днес за такава се разбира музиката, предназначена за изпълнение от по-малки музикални състави. Тук по принцип се причислят и музикалните произведения, предвидени за изпълнение от един единствен инструмент – пиано, цигулка, китара и т. н. Но у някои автори (Теодор Адорно, Алберт Швайцер) те са изключени от камерната музика, под която се разбира изпълнение на малък музикален ансамбъл.


 
Камертонът

 е уред, който служи за установяване на абсолютната височина на музикалния тон. Той представлява двузъба метална пластина, която, когато бъде ударена, издава образцов тон ла от първа октава. Камертонът е изобретен от англичанина Джон Шоър през 1711 година.

Специфичната форма на камертона е залегнала в т.нар. камертонна диаграма на Хъбъл за морфологическа класификация на галактиките.

 
Капелмайстор

 (от немски Kapellmeister) е музикант, който отговаря за изпълнението на непублични музикални изпълнения. Наименованието произлиза от латинското capella - параклис - първоначалното значение на термина е свързан именно с музиканта, който организира и ръководи богослуженията в параклисите.

По-късно капелмайстори биват наричани и придворни музиканти, които водят частните музиклни изпълнения при частните аристократични дворове. С течение на времето двете значения се смесват, но днес терминът се свързва изключително с първоначалното си значение.

 
Китарният риф
 представлява серия от последователно изсвирени акорди, оформящи даден ритъм или мелодия. Използва се най-вече в рок и джаз музиката в поддържащата ритъм секция, но не рядко се явяват и като водещ елемент, а при метъла почти всички песни са изградени главно от китарни рифове, които са основната характеристика на този жанр. Рифовете могат да бъдат бързи, бавни, продължителни или отсечени, в зависимост от темпото и структурата на песента.
 
Концептуален албум
Концептуален албум е определение за музикалено произведение, чиито отделни песни и/или композиции са обединени от общ сюжет или тема, инструмент, разказ или повествование.
 
Концертмайстор

 (от немски Konzertmeister), музикален термин, с който се обозначава първият цигулар - солист на даден оркестър, а понякога и водачът на една от инструменталните групи в рамките на този оркестър. В музикалния ансамбъл той има втората водеща роля, след диригента. Ролята му е да води музикалната линия, очертана от диригента, както и да осигури (не само по време на концерт, но и в предшестващите репетиции, звуковия баланс при различните части от оркестъра, както и общото звучене.

Понятието възниква по време на бароковата и ренесансовата музика, когато концертмайсторът е едновременно и солист, и диригент на оркестъра. Много концертмайстори и днес имат собствени солови изяви.

В симфоничния и камерния оркестър концертмайстор по правило е първият цигулар. При други музикални ансамбли, дапример при джаза, макар и условно за концертмайстор може да бъде възприет водещият музикант - тромпетист, пианист, саксофонист и т. н.

 
Луп
 (от английското loop) в музиката е звуков откъс, който може да бъде повторен многократно използвайки съответните технически средства (хардуерни или софтуерни). Има и плочи, които съдържат готови лупове – иглата на грамофона може да се върти само в една бразда, свирейки един и същи откъс.
 
Мажор

 (от латински major - голям, велик) е музикален термин, който обозначава звученето на определен акорд или тоналност.

  • Акорд
    Мажорният акорд е такъв акорд, при който интервалът между основния следващия, подреден по възходящ ред на терца тон e голяма терца, или четири полутона. Например ла и до-диез, сол\' и си и т.н.
  • Тоналност
    Мажорна тоналност е тази тоналност, чието основно, тоническоминора). тризвучие е мажорно. Мажорната тоналност носи името на основния тон на акорда на това тризвучие. По правило всички основни акорди в мажорната тоналност са също мажорни (за разлика от
  • Нотация
    При буквените означения на акордите се използват латинските букви A, B, H, C, D , E, F, G - всички те означават мажорен акорд, построен върху съответния тон A = ла, C = до и т. н. В практиката, при обозначаването на тоналностите, често вместо мажор се използва терминът \'dur - така B dur = си-бемол мажор, Е dur = ми мажор.

 
Мелизъм

 (през френски m?lisme от гръцки ????? - мелодия, песен).

В музиката е термин, с който се обобщават различните видове мелодични украшения на тона. Много музиковеди извеждат произхода на мелизмите от клавишните струнни инструменти в епохата преди появата на пианото - поради недостатъчната продължителност на отзвучаване на възпроизведения тон, той бива „украсяван“ с различни орнаменти. Произходът на мелизмите обаче е явно по-древен и е свързан не толкова с технически, колкото с естетически съображения.

Представлява виртуозно мелодично украшение на даден тон от музикалното произведение, без тази украса да влияе върху статута на този тон в рамките на хармонията и полифонията. Всеки мелизъм се обозначава по свой, строго определен начин, в рамките на музикалната нотация. Понякога мелизмите се нотират изцяло, ако трябва да бъде посочено тяхното конкретно изпълнение - в този случай нотите, с които те се изписват, са по-дребни от основните за нотирането на дадена творба.

Основни мелизми са форшлаг, нахшлаг, мордент, трилер, групето и др.

 
Мелодията

 е основното измерение на музиката, характеризирано от периодична промяна на тоналността и трайността на звуковете, а също и от симетричност и ритъм. Съществуват и мелодии без симетричност и ритъм, които се наричат речитатив.

Мелодията (напев) е това, което дава на музикалните произведения индивидуалност. Често тя е най-запомнящата се част на песните.


 
Мелодрама

(от гръцките думи за „мелодия“ и „драма“) е жанр, към който могат да спадат произведения на различни изкуства (литературни творби, телевизионни сериали, широкоекранни филми, музикални и пр.) и който се характеризира с пресилен драматизъм, шумна изява на чувствата, известна повърхностност и даже кичозен ефект.

Мелодраматизмът търси моменталния емоционален отговор у адресата си и често разчита на много стари и добре използвани схеми, с които да изтръгва усмивки и сълзи.

Типични за жанра са латиноамериканските сапунени опери. От друга страна и режисьори като Педро Алмодовар например съвсем целенасочено използват в работата си стилизирани форми на мелодрамата.


 
Минор

 (от латински minor - малък) е музикален термин, който обозначава звученето на определен акорд или тоналност.

  • Акорд
    Минорният акорд е такъв акорд, при който интервалът между основния следващия, подреден по възходящ ред на терца тон e малка терца, или три полутона. Например ла и до, фа\' и ла-бемол и т.н.
  • Тоналност
    Минорна тоналност е тази тоналност, чието основно, тоническомажорен. тризвучие е минорно. Минорната тоналност носи името на основния тон на акорда на това тризвучие. От основните акорди в минорната тоналност минорни са изградените върху тониката и субдоминантната, а изграденият върху доминантата е
    Като музикален звукоред много често се използват разновидностите на минора \"хармоничен\" (с повишена на полутон 7 степен от лада) и мелодичен (с повишени 6 и 7 степен на лада).
  • Нотация
    При буквените означения на акордите се използват латинските буквила, C = до и т. н. В практиката, при обозначаването на тоналностите, често вместо минор се използва терминът \'moll - така C moll = до минор, Е moll = ми минор. Am, Bm, Hm, Cm, Dm , Em, Fm, Gm - всички те означават минорен акорд, построен върху съответния тон A =

 
Модулация

 (от латински modulatio - измерване) е музикален термин, с който се обозначава преминаването от една към друга тоналност в рамките на едно музикално произведение, част от изразните стредства на музикалната композиция.

Най-често се използват модулации по квинтовия и кватровия кръг, например от до мажор в сол мажор; към едноименни тоналности - (от до мажор в до минор); пралелни тоналности - (от до мажор в ла минор); хроматични модулации ( от до мажор в до-диез мажор) и подобни.

Модулацията се използва от най-стари времена, но в сегашния си вид става възможна едва след въвеждането на т. нар. темпериран строй.


 
Мордент
 (от италиански mordente, „хапя“, „кълва“) e музикален мелизъм. Характерното при него е острото, като акцент, редуване на основния тон с допълнителния, който отстои от него на секунда по-високо или по-ниско. Обозначава се със знака \"Картинка:Mordent.jpg\".
 
Мотетът
 (италиански mottetto, френски motet) е многогласно вокално музикално произведение. Жанрът е възникнал през 12 век във Франция. Произходът на името е неизвестен. Предполага се, че идва от френски mot - „дума“. Първоначално мотетът се изпълнявал от два гласа, постепенно числото на гласовете нараства, като най-разпространеният вариант е за 4 до 8 гласа.
 
Музикален тон

Когато дадено тяло трепти, в околната среда възникват така наречените звуковивълни. Когато средата е въздух, те достигат до ухото и предизвикват усещането за звук. Звуковете биват два вида - тонове и шумове. Тон се нарича прост звук с равномерно, периодично трептене с определена честота, а шум - смесицата от трептения с непостоянен и неопределен брой.

 
Музикалната нота

 е графичен символ за означаване на музикален тон. Поставени в система, нотите показват дължината и височината на тона.

Основните ноти биват:

  • цели ноти
  • половинки
  • четвъртинки
  • осминки
  • шестнайсетини
  • тридесетивторини

Една цяла нота се равнява по дължина на две половинки, две четвъртинки са една половинка, и т.н. Последователните ноти могат да бъдат свързани с лигатура. Нотите се записват на петолиние. За пръв път петолинието в днешния му вид е било използвано още през 11 век. Комплексните музикални произведения се записват в партитури, показващи партиите на отделните инструменти и определят реда им.

 
Музикалният статив
 е приспособление, на което се поставят нотните книги или партитури. Стативът стои пред музиканта така, че да може да чете нотите, докато изпълнява музикални произведения. Музикалният статив представлява лека метална конструкция, която може да се сгъва и лесно да се пренася.
 
Неравноделен размер

 или неравноделен такт е музикален размер и респективно определеният от този размер такт, при който различните ритмични групи в рамките на един такт не са равни по продължителност. Основно ритмичните групи са двуделни и триделни и от комбинацията между тях се образува особената ритмика на неравноделния размер.

Неравноделните размери са особено характерни за българската фолклорнамузика, където може да се каже, че доминират над равноделните. Самият терминбългарските музиковеди и получава световно разпространение. В чужбина тези размери много често се наричат „български”, в професионалния жаргон на българските музиканти често биват наричани „криви”. е въведен от

Съществува голямо разнообразие от подобни размери – 7/8 (2+2+3 или 2+3+2), 8/8 (3+2+3), 11/8, 12/8, 15/8 с техни вътрешни разновидности. Особено популярен е размерът 7/8 във варианта 2+2+3 (ръченица). Освен при танцоватапесенното народно творчество, например прочутата „Полегнала е Тодора” е в размер фолклорна музика размерът е характерен и за чисто 11/8 (2+2+3+2+2).

През 20 век, във връзка с популяризирането на българския фолклор и създадените на негова основа класически произведения, неравноделните размери навлизат също в западноевропейската симфонична музика, в джаза, в рока и други.

 
Нюктюрно

 е лирична миниатюра, най-често в бавно или умерено темпо.

Ноктюрно (фр. музика за нощта, «musique pour la nuit») е класическа музикална форма, почиваща на бавно темпо, патетичен израз, множество мелодични украшения и централна ускорена част. Това е един от жанровете на музикалния романтизъм. Ноктюрното се представя като творба задушевна и с къса продължителност, която ирландският композитор Джон Филд (1782-1837) като един от първите развива след 1814 г. Потопено в атмосферата на нощта, странстване, предпочитано от романтиците, то има често структурата АВА, с твърде гъвкава и украсена мелодия, съпроводена от лява ръка за лъкатушещите арпежи. Темпото е по принцип бавно, а централната част(В) често по-бърза.

 
октава

В музиката октава се нарича интервалът между един музикален тон и друг с половин или двойна честота. Така например, ако един тон има честота 400 Hz22). (херца), тонът една октава над него е 800 Hz, а тонът с една октава по-ниско е 200 Hz. Съответно 400 Hz е две октави над 100 Hz (100?

Октавата е основен музикален интервал. Субективно на слух октавата се възприема като два последователни звука, много приличащи си един на друг, но явно различаващи се по височина.

Октава е също така тонова област от звукореда, употребявана в музиката.

 
Опус
 (opus, мн. ч. opera) на латински означава работа, дело, творба. Използва се в много сфери, особено в музиката и архитектурата.
 
Оркестър
 е голяма инструментална група, която включва повече от 13 души. В зависимост от броя на инструменталистите той може да бъде камерен (около 40 души), стандартен (около 80 души) и голям (104 и повече), като има строги пропорции какъв да бъде броят на инструментите от всеки вид, които се използват в оркестъра.
 
Осмина нота

 в музиката е нота, изпълнявана за една осма от продължителността на една цяла нота, както показва и името.

Осмините ноти се изписват с овална запълнена нота с права дръжка с едно байраче (виж Фигура 1). Сроден символ е осмина пауза, която обозначава пауза със същата продължителност.


 
Паралелни тоналности
 е музикален термин, с който се обозначават две тоналности с еднакви знаци за алтерация в арматурата. Паралелните тоналности са винаги групирани по двойки, мажорна и минорна, като минорната отстои на малка терца по-ниско от мажорната. По този начин паралелна за тоналността до мажор e ла минор (без знаци за алтерация), за фа мажор - ре минор (с един бемол в арматурата), за фа-диез мажор - ре-диез минор (но не ми-бемол минор, въпреки съвпадението на тоновете ре-диез и ми-бемол).
 
Полифонията

 (от старогръцки: ????? — „много“ и ???? — „звуча“) е един от основните, наред с хомофонията, вид на музикалното многогласие. Полифонията се основава на „равноправието“, на „равнопоставеността“ между изпълнителите на дадено музикални произведение, между инструментите или музикалните партии. Често терминът неправилно се отъждествява с понятието „контрапункт“ — макар и твърде припокриващи се, двете понятия имат и съществени отлики.

В разговорния език често се говори за „полифония“ извън строго музикалния смисъл на термина. В тези случаи става дума именно за някакво „многогласие“, не непременно подчиняващо се на принципите на полифонията.


 
Потпури

 е сбирка от популярни откъси от едно или повече музикални произведения.

На български думата се използва само в множествено число, като идва от френското pot pourri, в буквален превод „гнило гърне“, както французите наричат испанската задушена яхния от разнообразни съставки olla podrida.

Освен в смисъла на „музикална китка“, думата потпури се използва и за смеските от изсушени цветя, билки и плодове, които служат за украса и ароматизиране на помещения и гардероби. Уханията, които излъчват, могат да бъдат естествени или синтетични.


 
Премиера
 е нарича първото публично показване на драматично, филмово, цирково или музикално представление. Понятието идва от френската дума „premi?re“, която означава „първи“. Обикновено премиерите на значими представления привличат общественото внимание и биват отразявани по медиите. Често за декорация се използват червени килими. Понякога филмовите премиери се излъчват на филмови фестивали, преди да станат общодостъпни по киносалоните.
 
Програмна музика

 e термин в музикознанието, с който се обозначават творби, които се отличават от съществуващите и утвърдени музикални форми (соната, симфония, сюита и др.

Като ярки примери за програмна музика могат да се посочат Фантастичната симфония на Ектор Берлиоз, Картини от една изложба на Модест Мусоргски, Пер Гинт на Едвард Григ, Матис - художникът на Паул Хиндемит и др. Общото при тези произведения е, че те не се съобразяват с някоя утвърдена музикална форма, а създават своя собствена, в рамките на самото музикално произведение. Така например „Фантастичната симфония“ на Берлиоз не се вписва в музикалната форма, наречена симфония, а създава цикъл, който е подчинен на сюжета. Именно сюжетът, преобразен в музика, стои в основата на програмните произведения.

В разноезичните музиковедски среди обикновено в понятието се влага различен смисъл, същото се отнася и до конкретните музиковеди, които имат различни интерпретации. Някои музиковеди причисляват към програмната музика например религиозните произведения (Пасионите на Бах, Реквиема и месите на Моцарт. В краен случай дори оперните творби се възприемат като „програмни“.


 
Речитативът

 (от италиански recitativo, съществително от прилагателното „рецитационен“) е мелодичен монолог или разговор, вмъкнат в музикално произведение - най-често мелодрама, кантата, оратория или опера. За разлика от арията, речитативът не е изпян, а издекламиран в близка до песенната и много драматична форма текст.

Видовете речитатив са различни: secco, „сух“ (без музикален съпровод или само в съпровода на басо континуо), accompagnato, „с акомпанимент“ (с оркестър, нарича се още obbligato или strumentato), и други.


 
сингълът

В музиката сингълът е кратък запис, който за разлика от албума съдържа едно или няколко самостоятелни музикални произведения на даден композитор, изпълнител или музикална група. Вариантът между албум и сингъл се нарича EP. Макси сингъл се нарича издание, което съдържа много варианти на едно парче: радиоверсия, клубен вариант, ремикси, инструментална версия и т.н.

В днешно време сингълът служи в музикалната индустрия на първа линия като инструмент за маркетинг за стимулиране на продажбите на музикални албуми. Първият сингъл, изваден от даден албум, обикновено бива пуснат за продажба преди издаването на самия албум, а след това често следват още сингли. В един сингъл освен песента, извадена от албума, обикновено биват поместени ремикс версии на парчето или неиздаден песенен материал, който не е използван в албума. Сингли съществуват както на винилни плочи, така и като Компакт дискове. След въвеждането на компакт дискове на пазара, този вариант на сингли се налага на масовия пазар.


 
Системата на Хорнбостел-Закс

Системата на Хорнбостел-Закс е класификация на музикалните инструменти, предложена от Ерих Мориц фон Хорнбостел и Курт Закс и за първи път публикувана в германското списание Zeitschrift f?r Ethnologie през 1914 г. Това е най-широко използваната система за класификация на музикалните инструменти в сравнителната музикология и органология.

Системата на Хорнбостел-Закс се основава на предложената в края на 19 векВиктор Маийон (Victor Mahillon), уредник на колекцията на музикални инструменти към Брюкселската консерватория. Системата на Мейлон е една от първите, които класифицират инструментите според това каква част участва в самия процес на звукоизвличане, но е била приложена предимно за инструменти от западната класическа музика. класификация на музикалните инструменти от


 
Сонатно-симфоничният цикъл
 е циклична музикална форма, състояща се от няколко части, намиращи се в определени темпови и жанрови съотношения и обединени от обща драматургична идея. Частите са контрастни, което определя образното богатство. Това е най-голямата циклична форма сред инструменталните форми. Притежава и голяма гъвкавост – в тази форма могат да бъдат написани и малки камерни произведения, и големи като симфонията. Използва се в сонатите, симфониите и концертите. Най-често срещани са сонатно-симфоничните цикли от 3 и 4 части, а по-рядко – от 2 или 5. Двучастният цикъл се среща предимно в сонатите. Тричастният – в сонатите и концертите, много рядко в симфониите. Четиричастният цикъл се е утвърдил в камерната музика, най-вече в квартетите на Хайдн и симфониите от това време, например при Бетовен. Темповото и жанровото съотношение на частите е свободно, но винаги се подчинява на логиката да се редуват бърза и бавна част, което създава единството на цикъла. Най-разнообразен в жанрово отношение е четиричастният цикъл. Обикновено се състои от: напрегнато-действена първа част (обикновено в сонатна форма), лирична бавна втора част, танцувална част (менует или скерцо) и обобщаващ бърз финал. Крайните части са написани в главната тоналност. Нормативна е промяната на тоналността в бавната част, а скерцото (ако го има) връща към основната тоналност. Като форми най-стабилни са първата част (сонатна форма) и скерцото или менуетът. Има голямо разнообразие при финала, който е предимно във формата на рондо или вариации, а най-голяма свобода допуска бавната част, която обикновено е във форми като малко рондо, вариации или сонатна форма.
 
Старинни ладове
В източната традиция тези ладове се наричат гласове. Те са осем на брой. Първите четири се наричат главни гласове, а вторите четири — плагиални на главните. Тоест, първи е главен глас, а пети е плагиален на първи, и т.н. Първи, четвърти, пети и осми глас са основани върху диатоничната гама. Втори и шести — върху хроматичната. Трети и седми — върху енхармоничната гама, в която си-то (което се нарича „зо“) е понижено и е равно на си бемол.
 
Съзвучие
 се нарича едновременното прозвучаване на от 2 до 7 тона, които са, или могат да бъдат подредени по терци. Практически след седмият тон по принципа на терцовото подреждане се стига отново до началния тон. (пр. До - ми - сол - си - ре - фа - ла)
 
Текстописец
е човекът, който пише текстът на една песен, който създава музикалната композиция или мелодията към дадена песен или и двете. В общи линии може да се каже, че текстописец може да бъде както само създателят на текста, така и композиторът на самата песен, а понякога и двете.
 
Темперираният строй
 или равномерна темперация е музикална система, при която интервалът 1 чиста октава е разделен на 12 еднакви полутона. Този строй е създаден в края на XVII век от Веркмайстер и Найдхард и се използва и до днес.
 
Темпо

(от италиански Tempo - време) - основен термин в музиката. Обозначава относителната скорост, с която трябва да бъде изпълнено дадено музикално произведение.

Основно темпата в музиката се делят на три основни типа - бавно, умерено и бързо. Обозначават се в арматурата на нотописа, обикновено с италиански термини, които не във всички случаи съответстват буквално на темпото и по-скоро искат да уточнят начина на интерпретация, отколкото да фиксират неговата скорост.

Основни бавни темпа са Grave (тежко), Largo (широко), Lento и Ададжо (бавно). Умерени са Andante (ходом), Moderato (умерено), Sostenuto (сдържано). Бързи са Allegro (бързо), Vivo (живо), Presto (бързо, по-бързо от Allegro). Съществуват различни разновидности - например Presto Prestissimo (много бързо), Allegro Vivace (\"живо бързо\"), Allegretto (бързичко - темпото може да бъде и умерено, и бързо), Allegro piu non tropo (Бързо, но не много бързо) и др.

Точно исканото темпо се ообозначава от края на 19 век с въвеждането на т. нар. Метроном-Менцел (музикален знак в арматурата - ММ), но при всички случаи темпото е въпрос на интерпретация от страна на музикалния изпълнител, с указването на съответното темпо композиторът иска само да даде насоки за съответната интерпретация.


 
Теситура

Теситура на глас или инструмент е съвкупността от тонове изпълними с лекота от най-ниските до най-високите от музикант, певец или инструменталист в рамките на съответния диапазон. Наред с тембъра определя класифирилането на отделните гласове и инструменти. Съществуват високи, средни и ниски теситури, които съответстват на възможностите на високите, средните и ниски гласове, както и възможностите на отделните музикалните инструменти.

Думата теситура трябва да се разграничава от думата амбитус, с който се обозначава пълният диапазон на даден глас или инструмент.

 
Тоналност

 е музикален термин, с който се обозначава едновременно ладът и музикалният тон, върху който този лад е построен. Така до-диез минор означава минорен лад, построен върху тона до-диез, фа мажор - мажорен лад, построен върху тона фа и т. н. При нотописа тоналностите се обозначават с помощта на знаците за алтерация, поставени в арматурата

 
Тремоло
(от италиански - tremolo треперейки) е музикална техника при изпълнение на струнен инструмент, която се изразява в бързото повторение на един музикален тон. Постига се чрез бързи движения на лъка нагоре надолу при лъковите инстументи и чрез бързото редуване на 1-2-3 пръсти на дясната ръка при китарата.
 
Трилер
(на италиански trialle – треперя, през немски) не музикален мелизъм, един от най-често използваните в практиката. Представлява бързо редуване на две съседни степени от музикалната гама, обикновено отстоящи на секунда – малка, голяма, по-рядко увеличено (хятос).
 
Форшрагът

 е вид мелизъм - мелодично преди стойността на основната нота. Обозначава се с по-малка като знак нота и като времетраене запазва стойността на основната такава. Може да бъде \"къс\" или \"дълъг\" в звависимост от музикалните задачи. Обикновено краткият се обозначава с пресечена черта върху нотата, която го изисква.

Появява се масово по време на барока, но днешното му обозначение, както и конкретните стойности, датират от средата на 19 век.

 
Хетерофонията

 е музикална текстура, при която едновременно се провеждат няколко варианта на една и съща мелодия. Това поражда усещането за моменти на сливане и моменти на разделяне на гласовете.

Хетерофонията се различава от полифонията, при която се провеждат няколко различни мелодии едновременно.


 
Хорът

 (старогръцки – ?????, латински – chorus) е музикален колектив от певци-хористи, които пеят едновременно. Хорът може да изпълнява едногласна и многогласна (до десетки) музика . Вътрешно хорът е разделен на отделни гласове, (партии, дивисии (лат. divisi). Основните партии са условно 4 и носят различни наименования при различните видове хор. Тези партии могат да се разделят на подгрупи или да се сливат в зависимост от изпълняваното музикално произведение. Всяка партия се изпълнява от поне трима хористи, поради което трябва да се прави разлика между хор и вокален дует, трио, квартет и т.н. Синхронизирането на отделните партии, както и музикалната интерпретация се осъществяват от диригент, който е ръководител на хора.

Хоровите произведения могат да бъдат изпълнявани самостоятелно – „а капела” (италиански - a cappella), в съпровод на един, няколко музикални инструмента, или оркестър. В същото време хорът често сам поема функцията на съпровод на соловите партии на един или повече певци, понякога и инструменти.


 
Хроматизмът

 (от старогръцки ????? – \"цвят\") е музикален термин, с който се обозначава повишаването или понижаването с половин тон на основната степен на диатоничния лад.

Хроматизмите се обозначават с помощта на т. нар. „знаци за алтерация”. Не всеки знак за алтерация говори за хроматизъм – например тонът „фа диез” в тоналността „сол мажор” е част от натуралния мажорен звукоред, а не означава хроматизъм.

Хроматизмите се използват от най-дълбока древност до днес и допринасят за обогатяването на музикалния език. Понятия, свързани с хроматизма са:

  • Хроматичен звукоред - музикален звукоред, при състоящ се от полутонове.
  • Близко по значение, но по-специализирано е понятието хроматична гама – музикална гама, състояща се от 12 степени, разположени на полутон в рамките на една октава.
  • Хроматичен глас – в източната църковна музика е музикален лад, произлизащ от старинните ладове. В смисъла на западната терминология този лад е диатоничен.

 


Всички | А | Б | Д | Е | И | К | Л | М | Н | О | П | Р | С | Т | Ф | Х


Термини

Календар

април 2018
пвсчпсн
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30
ЦСОП "Леда Милева" гр. Долни Дъбник, Дизайн на www.csopdd.com - инж.Атанас Атанасов